А когато обичаме,
нали не е заради нещо,
а е въпреки всичко?

Защото, когато обичаме,
не е заради нещо,
а е въпреки всичко,

въпреки всичко …

Уморени!

Пътят към някого трябва да бъде извървян
и това не е пътят по улицата, до съседния град
или до другия край на света.

Тръгвай насреща ми, време е!
Ето ме, стъпвам на пътя ти.
Какво не достига?

Събирам света си,
отпечатан във белези.
Събирам душата си. Ето,
ръката ми -
тих вестоносец.

Тръгвай по пътя ни,
Какво не достига?

Остарявам по бездните -
преборени ужаси.
Уморявам въпросите. Ето,
предмостие -
дадена дума.

Бързай, хиляда години Посрещане …
Дойде ли, приятелю?
Та пътят дотук бе само миг.

Птицата лети.
Далеко, далеко лети.
Мисълта след нея лети.
Далеко, далеко лети.
Сърцето ги следва.
Далеко, далеко ги следва.
Краката ги следват.
Далеко, далеко вървят.

Към онази щастлива земя,
където вихърът среща крилете,
духът – своята битка,
където сърцето открива сърце
и стъпките води пътека лъчиста.

Далеко, далеко птица лети.

Самотата уморено заспа,
събрала в мираж чувства и спомени.
Неродени желания се бореха в ада си,
Сираците мисли молеха за глава,
в която да влязат,
а Неразбраното владееше трона.

Миг преди поврата на махалото,
в точката на равновесие
между издигането и падането на стрелките
и с погледи, кръстосали неверия,
стояхa там -
Срещнатите в пътя си.

Дали… ?

26 август 2007, 06ч.10мин.

Първите петли пропяват със звука от GSMa на съседа. Стреснато изваждам изпод възглавницата моя и се опитвам да фокусирам, за да се уверя, че не сме закъснели – на заспиване си обещахме със Стела да не пропускаме точно този изгрев и да го посрещнем на хълма, откъдето вечерта видяхме да се показва луната. Бързо установявам, че не сме единствените ранобудни и наоколо с тихичко трополене се движат още сенки. Нахлузваме се експедитивно в дрехите си и се измъкваме навън в сутрешния студ. Мракът все още изглежда почти пълен, но след известно взиране започваме да различаваме околността в нюансите на сивото. Май е малко раничко да се катерим по баира без фенерче – склонът е каменист, а трудно се вижда и на метър разстояние. Докато се чудим дали да потегляме нагоре, от хижата излизат две жени, наметнати с одеала и уверено, макар и бавно се отправят нататък. Явно добре познават пътя. Питаме ги, кой знае защо шепнешком, как можем да стигнем до някое удобно за гледане място. Едната жена ни обяснява, че има пътека нагоре и че след малко спокойно можем да тръгнем.

Оглеждаме се наоколо. Околността изглежда сребристо-сива по един необичаен, заслепяващ начин. Камъните изплуват смътно от сумрака като цяла, огъваща се маса – гръбнакът на земята, лишен от украсата на цветовете. В този момент Рила е наистина пустиня, оголена под празното небе, по-скоро страховита отколкото красива, но безспорно впечатляваща – само пространство и форма. Онова, което не може да се види с очите, се усеща с тила … Тръгваме нагоре.

Има странно удоволствие в това да вървим по самотна пътека между скалите, в полумрак и пълна тишина. Всяка стъпка се откроява, единствена, отброяваща завоите по пътя до някакво определено място и време, камък по камък, почти като в древен ритуал … застига ме познатото усещане за почти абсолютната свобода на странстващия – пътят е сякаш свързан с краката ми и по него мога да стигна навсякъде, където ме отведат. Почти усещам разклоненията и нишките, които се преплитат с всяка пътека. Чувството е толкова живо и тържествуващо, че ако вече не се задъхвах, щях да съм хукнала нагоре.

Скоро се озоваваме на билото, където вече просветлява. Ниски бодливи дръвчета ни пречат да се приближим до самия източен склон и да видим добре долината отсреща. Известно време се лутаме насам-натам, безуспешно опитвайки се да се доберем до гледката, заради която дойдохме дотук. Къде отидоха двете жени?

Вляво от нас има нещо като заслон – малка едноетажна постройка от дърво и камък. Поглеждаме с надежда нататък и виждаме покрай нея да се движат хора. Отатък склонът продължава и макар, че не се вижда, явно има пътека. Отправяме се натам.

След заслона тясна пътека се вие между камъни и храсталаци и ни отвежда още по-нагоре, към светлината, която все повече се засилва. Усещаме, че трябва да бързаме – изгревът ще дойде след броени минути. Продължава »

Следобедът е прекрасен, един от онези абсолютно тихи слънчеви летни следобеди, в които ти се струва, че слънцето е увиснало неподвижно над земята, времето се е разтеглило до безкрай малко преди залеза и той никога няма да дойде. Особено силно го усещам, когато спираме за минута край Трилистника. Спокойствието над полегатите му брегове е толкова наситено, че трудно се обръщам, за да продължа. Небето изглежда толкова материално, колкото водата в езерото, а хълмчето отсреща просто приканва да поседнеш на него и да не мислиш за ставане. За пореден път си пожелавам поне седмица по тези места и отминавам.

След малко усилието на волята ми е оправдано – гледката покрай следващото езеро, Близнака, става толкова по-хубава, колкото повече го обикаляме. Езерото се проточва към нас от суровите отсрещни склонове и се разлива нашироко в падината с жълти, равни брегове. Изкачваме се по стръмнината покрай него и от високото забелязваме малки потоци, който си правят път в тревата надолу към брега. На другата страна са се струпали сякаш почти право нагоре скалите на известен връх – Харамията. Утре рано сутрин хората, с които вървим ще тръгнат натам. Подсмихвам се на себе си и си мисля, че наистина искам след още толкова години да съм като тях. После снимам дълбоките пукнатини в сенките на скалите – казват, че в дъното на циркуса отсреща има вечен сняг …

Този път на никой от групата не му се тръгва, всички коментират гледките наоколо, приседнали по камъните; постепенно разговорите се разпадат на отделни истории, които се смесват зад гърба ми, докато гледам омагьосано мястото пред себе си. Но сенките се удължават и след като минутата отминава, тръгваме към последната ни цел за деня. Пътеката е с доста силен наклон към езерото и клатушкайки се по нея с фотоапарата в ръка, успявам без да искам да щракна склона, подозрително близо до носа ми. Май все пак не изглежда много зле.

След един дълъг полегат наклон в сянката на пътя към Езерния връх, който за съжаление трябва да пропуснем, стигаме до Бъбрека. Там има доста хора, насядали по ниските камъни на брега. Някои дръзват да си топнат краката за разхлаждане на плиткото и решавам, че екологията вече е достатъчно пострадала, за да мога да си изпълня намерението. Събувам се и наджапвам смело с ръце и крака на не повече от десет сантиметра – студено е. Докато Коко ни подвиква, че вижда как рибата обръща коремите, една жена си изтърва бутилката с минерална вода, която цопва във водата и бавно отплува право навътре. Гледайки как жената стои безпомощно и изражението й става все по-примирено, си спомням екзотичните купища пластмаса в бързеите на реката във Вършец, които видях напролет … и просто не мога да си представя как малката бутилка остава неизменна част от този пейзаж. Оглеждам се наоколо и се развиквам „Я подайте онзи клон!” Един от мъжете до мен се пресяга и за секунди акцията приключва успешно. Клон ли? .. е, това беше май тоягата на някого, ама нищо :)

Оставаме още малко край езерото. Жената на седемдесет и нещо седи наблизо и усмихната до уши повтаря „Колко се радвам, че успях да дойда още веднъж!” Заради нея ми се иска да не бързаме да си ходим, но денят си отива и след поредната си история за лагер-школи, Коко се надига да събере малката си чета.

По обратния път сенките се спускат отвсякъде с причудливи форми, придобили плът. Опустелият без хората пейзаж изглежда като извънземен – разсипани навсякъде остри камъни, резки форми върху гола земя. Въздухът сякаш е изтънял и в светлината няма достатъчно сила. Красиво е, но по друг начин.

Спираме за последно малко преди хижата. Скоро ще се разделим и всеки ще се захване с вечерните си занимания, вечеря, оправяне на багаж, планове за утрешния ден. Седим със Стела на две срещуположни хълмчета и се гледаме с фотоапаратите в ръце.Малко странно – не съвсем близо, съвсем не далеч …

Преди да завием обратно покрай Рибното езеро отиваме да напълним шишетата си с вода за през нощта от извора на Учителя Дънов – чешмата с мраморния релеф, който всички наричат „Ръцете, които дават”. Тук и по това време е пълно с хора, едвам успявам да снимам. Пред извора има голям плосък камък с нарисуван кръг на него. Чувам да казват, че трябва да застанеш на него по изгрев, за да посрещнеш енергията на слънцето. И макар, че сега е залез, хората един през друг бързат да скочат отгоре и да погледнат към слънцето с разтворени ръце. На скалата отсреща има друг релеф, красиво боядисан в синьо – котва с излизащи от нея лъчи. Иска ми се да разбера какво означава, откога е тук и защо, кой е направил ръцете в камъка, но няма кого да попитам – още щом пристигнахме научихме, че Белите братя вече са си тръгнали. Само надписът на скалата стои сред мъха, огрян от последните лъчи, като послание, пред което да се замислиш:

Братя и сестри, майки и бащи,
приятели и странници,
учители и ученици,
слуги и господари,
вий служители на живота,
отворете сърцата си за Доброто,
и бъдете като този извор!

Наистина, може ли да каже някой, че не е споменат тук?

Тръгваме бавничко покрай езерото, пуснали тишината в себе си. Време е за почивка.

След малко, взели чиниите с вечерята си в ръка вече протягаме крака на пейките пред хижата и спокойно чакаме да изгреят звездите. Един миг, в който няма за къде да се бърза. Разговаряме за пътуването, за изминалия ден и малко неохотно разсъждаваме за връщането, докато наоколо става все по-сребристо, а после все по-синьо и накрая просто е нощ. В града няма такава – звуците, въздухът и пространството, макар и невидимо, всичко те кара да усещаш присъствието на планината. Тук няма мъртви неща – всичко е истинско, първично и диша. Усещам как ми се иска да се втурна по пътеките в мрака, накъдето ме отведат краката и да завия тържествуващо към … луната! Ето, я – съвсем кръгла, леко размазана, сякаш пулсираща, се подава бавно от изток над хълма. На тази светлина няма да видим много звезди, нито Млечен път, но и тази гледка ми стига – космосът е на една ръка разстояние, както и бирата ми :)

С напредването на вечерта става все по-студено и с чувство на благодарност се присламчваме към остатъците от лагерен огън, на който преди малко се припичаше нещо апетитно. Разравяме жаравата и гледаме как диша пламъка, докато по лицата и ръцете ни, изгорели от слънцето с болка се връща топлината. Опитвам се да не си подпаля гуменките, докато прибутвам един дебел клон по-близо до неизбежната му съдба. След известно време от огъня остава само пушек, неясна топлина и хвърчащи наоколо сажди. Пристъпваме от крак на крак с ръце в джобовете и упорито си намираме поводи да не се приберем на топло – как да влезеш отново в стая, когато можеш да си под открито небе? Завъртам глава насам-натам, оглеждайки небето и се опитвам да си припомня местата на съзвездията, научени от едно време. Наистина няма да е зле да отидем и до Рожен … Докато си мисля така, единствена падаща звезда ме подканя да изпратя по нея желание, сега веднага, преди да е … Пожелавам си, каквото ми е на сърцето. Продължава »

Малко след това изведнъж стигаме до хижата. Пълна радост за мен – сянка, вода и може би обяд (ако не си вечерял и закусвал преди този път, обядът все пак не е за пренебрегване, вервайте ми). Хижата е пълна с хора и багаж – тук вече е наистина оживено. Хвърляме раниците от гърбовете и разглеждаме набързо наоколо – не можем да си позволим повече от половин час почивка. Като ме мързи да търся огледало, хрумва ми да си погледна физиономията през фотоапарата и веднага установявам какво е щяло да ми се случи, ако не си я бях намазала с една шепа крем. Мерси Стела, че се сети за него!

Хайде сега веднага навън и по-нататък. Трябва да стигнем бързо до следващата хижа – Седемте езера. Според указателя е съвсем наблизо, но вече съм наясно, че времената, които са написани по табелите трябва да ги умножавам почти по две. Все пак преди това спираме за да снимаме кервана с товари, който тъкмо пристига откъм следващата ни цел и паркира отстрани до другите превозни средства. А гледката пред нас вече е по-различна и е точно такава, каквато очаквах с нетърпение да видя – планини, нагънати докъдето погледа стига, жълти и зелени, препечени от слънцето, синеещи в далечината и небе, облаци, небе … Светлини и сенки по склоновете. И много въздух. Ето това е. Планината си е моето място. Нищо, че ме задминават и децата, и старците по нанагорнището.

Използвам наклона и се втурвам надолу към хълма отсреща, който изглежда просто невероятно – зеленината по него е поникнала на кръгове и пътеката се вие между тях и между камъните – красиво като измислено от японски градинар, само че естествено. :) Иска ми се да можеше да седим и гледаме от хълма цял следобед, но сега отиваме към езерата и скоро хижата е далеч. Като се уверяваме, че се движим достатъчно бързо, обръщаме се да й хвърлим един поглед назад. Синьото гьолче в подножието не може да се нарече езеро, но за жадното ми око също не изглежда зле. Малко по-нататък, след като сме казали двайсетина пъти „Добър ден” на минаващите един след друг туристи, имам възможност да оценя разликата – спираме до едно момиче, което си почива седнало на камък и поглеждаме в посоката, в която гледа и тя – ето ти езеро. С първото от езерата, Долното, се срещаме доста изведнъж, но това не пречи да ни харесва. Виждаме пътеки сред зеленината, които водят надолу към бреговете – уви, друг път ще ходим нататък. Езерото е синьо и спокойно, като късче хладна отмора от жегата. Гледам с удоволствие. Иска ми се на всяка цена да потопя ръце във водата, сякаш иначе всичко си остава на картинка. Стела ми обещава, че на следващото езеро няма да има проблем да го направя. Тук вече всичко наоколо изглежда съвсем чисто и се замислям дали пък няма да навредя на екологичното равновесие като си пъхам намазаните с химия против слънце ръце във водата. Ще видим.

Следобедът не жали горещината си за нас, затова продължаваме напред, следвайки върволицата от хора, минаващи в двете посоки. След една обла скала с побит на нея жалон, най-после изведнъж отпред се показва хижа Седемте езера – каменна, мъничка постройка в сравнение с хотелския вид на предишната – повече прилича на онова, което представите ми рисуват и повече ми харесва. Обстановката наоколо прилича на квартална градинка в събота следобед: всичко е навън, седи, говори, разхожда се, подава си ядене, багаж … само няма достатъчно равно място за един футбол :)

В цялата тази дандания не успявам веднага да забележа езерото отдясно. А то е досами хижата, ние сме просто на брега му. Наистина, много различно от това да наблюдаваш отдалеч и отстрани. Приближавам се още и се заглеждам в отсрещния бряг. Тук планината се чувства истински, формите на скалите се разсипват навсякъде наоколо в хладни сини сенки и жълтозелени слънчево-тревни петна – нищо не се повтаря и всичко преминава едно в друго по съвършен начин. Усещам, че забравям да издишам. След малко обръщам поглед към водата и присядам на един камък да се порадвам на малкия живот там. Рибките на Рибното езеро – дребни, но впечатляващо много, се стрелкат във всички посоки с неуморна енергичност. Добре, че няма мераклии да ги ловят.

Става късно. Ако искаме да видим още езера, трябва да решим какво да правим. Ясно е, че първо трябва да си осигурим място за нощувка – нямаме палатка, нито чували. В хижата от вратата ни посреща табелка, написана на ръка – места няма. Все пак се качваме до стаята на хижаря и след като търпеливо изчакваме реда си, пускаме в действие единственото си средство за убеждаване – усмихваме се идиотски и задаваме въпроса с умолително-упорито-очаквателни физиономии. За наша изненада и радост, след кратка съпротива хижарят въздъхва примирено и ни възнаграждава с безценна квитанция за престой в гълъбарника – общата спалня под покрива. Направо върха. Заплюваме си по една възглавница от дългата редица на нара, хвърляме раниците отпред и тичаме обратно навън. Там разпъваме картата на една маса и след малко сметки се убеждаваме, че няма как да обиколим всички езера преди вечерта при скоростта, на която сме способни след половината ден ходене по жегата. Хвърлям още един поглед на терена и разстоянието и на бърза ръка отписвам последните две езера, колкото и да ми се иска да ги видя дори само заради имената им – Окото и Сълзата. Остават три, доста наблизо едно до друго: Трилистника, Близнака и Бъбрека. Това е.

Попристягаме си връзките на обувките преди старта и точно в този момент дочуваме зад нас група туристи, явно организирани с водачи да се събират за потегляне в същата посока. Истински късмет – след кратък разговор с тях се разбираме да се присъединим към едната половина от групата, която ще обиколи точно трите езера. Така ще вървим бързо без да се озъртаме непрекъснато за пътя и можем спокойно да се порадваме на обиколката. Водачът, който се представя като Коко Балкански – достолепен господин с внушително „благополучие”, което очевидно не му пречи да подрипва по камъните – ни подкарва покрай брега на езерото, пускайки непрекъснато разни майтапи и забавни историйки. Както се убеждаваме докрая, напълно способен е да поддържа комбинацията от ходене и каламбури колкото време е нужно и при различни наклони на терена. Компанията ни е разнообразна, но предимно от хора на възраст, много от тях вероятно не за пръв път обикалящи планините. Прави ми впечатление доста възрастен мъж, който май може спокойно да ме бие на сто метра катерене по баир, както и една жена, за която после разбираме, че е над седемдесет години – по вида й трудно бих си го помислила. Продължава »

На Илиян, който беше толкова убедителен, че трябва да отида до Рилските езера, както и на Симеон Идакиев, с чиито глас от малка свързвам всяка история за пътешествия …

25 август 2007,

Ето ни най-после в началото на истинския път нагоре, на едно място, което е толкова слънчево, синьо, зелено и цъфтящо, че просто трябва да е късче от рая. Пътеката от Зелени Преслап към хижа Рилски езера е равна и можем спокойно да се радваме на зеленината и цветовете наоколо. Това е първото ми пътуване до планина – малкото кратки разходки до Витоша едва ли мога да нарека пътуване, затова въодушевлението ми е голямо – винаги съм подозирала, че планината е „моето място”, макар че съм родена на морето.

Да си призная, гледките дотук са понякога обезокуражаващи: след малко прашната на вид Дупница, рейсът бързичко ни изсипва в Сепарева баня (горещият фонтан е наистина интересен – трябваше да го снимам), където две маршрутки експедитивно разпределят всички желаещи да се возят нагоре заедно с багажите им и по съвета на един от шофьорите потегляме към Зелени Преслап. За Absolutely ‘ginners като мен и (не чак дотам) Стела стигането до езерата е почти абстрактна идея, въпреки проучванията в Интернет и изнервените обсъждания по q-то. Сега очакванията ни бързо се превръщат в реален пейзаж, на места съвсем не такъв, какъвто очакваме. По целия път нагоре и особено след Паничище се забелязват ясни следи от „цивилизационни” дейности – едвам се разминаваме с тежкотоварни камиони, купища чакъл и локви, явно целият път нагоре се разширява. Високият терен отдясно е издран от зъбците на багерите така, че на някои дървета корените висят отгоре, а почвата е насипана директно по склона отляво – цели дървета са повалени и полегнали върху другите и вече изсъхват, дори не са ги преместили да не пречат на останалите. След дочутите слухове за предстоящи строежи на хотели по билото, не сме сигурни какво ще видим по-нататък …

За наша радост началото на пътеката изглежда миролюбиво и съвсем приятно. След като обръщаме гръб на паркинга пред станцията, вече не ни безпокоят такива гледки. Скоро отвсякъде има само зелени дървета, цветя и небе. Времето е слънчево и чудесно. Набързо изпреварваме големичка група туристи и постепенно започваме да усещаме, че наоколо е тихо, съвсем тихо. Не мога да повярвам колко е страхотно да си вървим така, само ние и никой друг! Разклонения засега няма, а маркировката е толкова ясна, че няма никаква нужда да се оглеждаме. Все пак добре, че си взехме и карта – усещането да знаеш във всеки момент къде си е наистина успокояващо, когато си свикнал с тълпи народ и табели на всеки ъгъл :)

Скоро завоите и гледката наоколо ни подхващат и загубваме представа за време и разстояние. За съжаление се налага доста да бързаме – имаме само почивните дни на разположение, което значи, че утре по обед трябва да си вземем транспорта на обратно. Затова веднага започваме да пресмятаме колко път ни предстои да изминем и кога трябва да пристигнем на първата спирка – хижа Рилски езера. Бързаме колкото можем докато е равно и само се оглеждаме наоколо за да не пропуснем нещо от пейзажа. Все пак спираме да си щракнем по една снимка, защото всичко наоколо ни се струва неестествено красиво, почти като филмов декор …

Малко по-нататък по пътя обаче долната земя ни напомня за себе си по много директен начин – вляво забелязваме да се присъединява пътеката от хижа Пионерска, прашна и изровена като марсиански пейзаж. Дори храстите наоколо са потънали в пепел и пътят нататък изглежда все така. След малко ни става ясно каква е причината: отдолу и отгоре по пътеката започват да ни пресрещат стари военни джипове, натъпкани с пишман туристи (повече от нас, представяте ли си?). Горките хора, тръскат се натясно в тази жега в напечените коли, а един дори се опитва да снима с камера, докато си удря главата в тавана на джипа – не знам какво изобщо може да види от гъстите облаци прахоляк, които се вдигат. Отначало само ги съжаляваме, че нищо не виждат от красотата наоколо, но скоро започваме да се ядосваме – колите по тази пътека са повече от колите по някои софийски улици! След малко вече сме убедени, че трябваше да послушаме човека, който преди минути ни посъветва да вземем пътеката през гората, на връщане непременно минаваме оттам.

С облекчение най-после стигаме до началото на баира към билото, който колите явно заобикалят и отново вървим в зелена и (почти) тиха гора. За плезенето на език догоре няма да разправям, явно е трябвало много по-честичко да качвам стълби пеша преди да тръгна да се разхождам тук, но докрая се заричам няколко пъти, че оттук нататък ще ги взимам на бегом.

След като съм попитала десетина пъти очевидно излишно „Не стигнахме ли вече?”, се озоваваме на билото, където ни посреща слънцето наобед, както то си знае. Половинката минерална водичка, която съм си взела изглежда смешно недостатъчна. Успокоителното е, че изглежда остава само още едно хълмче. Подрипваме почти в тръс по пътеката, където малко преди табела с недобре замазан надпис, че моторните превозни средства са забранени, ни подминават двамина иначе добре изглеждащи в екипите си мотористи. Е, ние вече свикнахме с трафика. Обаче малко по-нататък ни чака друга изненада. На една по-зеленичка поляна точно преди хижата, забелязваме паркирали където сварят доста от джиповете, с които се гонихме допреди малко. Докато се чудим защо ли не са се втурнали за още клиенти, забелязваме нещо да се червенее в далечината. Пътеката води право натам и след малко се сблъскваме с незабравима гледка – новичък на вид и най-вече огромен … бетоновоз. Очевидно закъсал точно на завоя и то така, че едвам човек може да се промуши покрай и под него. В сянката отстрани са се приютили шофьорите, които чакат някой да им се притече на помощ. Когато вадя фотоапарата единият изглежда малко притеснен и пита „Нали няма да ни публикувате?”, но другият спокойно казва „Чакай да застана до него да ме снимаш” … е ше снимам пък, и още как. Ако има любопитни да им кажа номера на бетоновоза, да ми се обадят. Ама нали всичко е законно, естествено? Да караме нататък. Продължава »