На Илиян, който беше толкова убедителен, че трябва да отида до Рилските езера, както и на Симеон Идакиев, с чиито глас от малка свързвам всяка история за пътешествия …

25 август 2007,

Ето ни най-после в началото на истинския път нагоре, на едно място, което е толкова слънчево, синьо, зелено и цъфтящо, че просто трябва да е късче от рая. Пътеката от Зелени Преслап към хижа Рилски езера е равна и можем спокойно да се радваме на зеленината и цветовете наоколо. Това е първото ми пътуване до планина – малкото кратки разходки до Витоша едва ли мога да нарека пътуване, затова въодушевлението ми е голямо – винаги съм подозирала, че планината е „моето място”, макар че съм родена на морето.

Да си призная, гледките дотук са понякога обезокуражаващи: след малко прашната на вид Дупница, рейсът бързичко ни изсипва в Сепарева баня (горещият фонтан е наистина интересен – трябваше да го снимам), където две маршрутки експедитивно разпределят всички желаещи да се возят нагоре заедно с багажите им и по съвета на един от шофьорите потегляме към Зелени Преслап. За Absolutely ‘ginners като мен и (не чак дотам) Стела стигането до езерата е почти абстрактна идея, въпреки проучванията в Интернет и изнервените обсъждания по q-то. Сега очакванията ни бързо се превръщат в реален пейзаж, на места съвсем не такъв, какъвто очакваме. По целия път нагоре и особено след Паничище се забелязват ясни следи от „цивилизационни” дейности – едвам се разминаваме с тежкотоварни камиони, купища чакъл и локви, явно целият път нагоре се разширява. Високият терен отдясно е издран от зъбците на багерите така, че на някои дървета корените висят отгоре, а почвата е насипана директно по склона отляво – цели дървета са повалени и полегнали върху другите и вече изсъхват, дори не са ги преместили да не пречат на останалите. След дочутите слухове за предстоящи строежи на хотели по билото, не сме сигурни какво ще видим по-нататък …

За наша радост началото на пътеката изглежда миролюбиво и съвсем приятно. След като обръщаме гръб на паркинга пред станцията, вече не ни безпокоят такива гледки. Скоро отвсякъде има само зелени дървета, цветя и небе. Времето е слънчево и чудесно. Набързо изпреварваме големичка група туристи и постепенно започваме да усещаме, че наоколо е тихо, съвсем тихо. Не мога да повярвам колко е страхотно да си вървим така, само ние и никой друг! Разклонения засега няма, а маркировката е толкова ясна, че няма никаква нужда да се оглеждаме. Все пак добре, че си взехме и карта – усещането да знаеш във всеки момент къде си е наистина успокояващо, когато си свикнал с тълпи народ и табели на всеки ъгъл :)

Скоро завоите и гледката наоколо ни подхващат и загубваме представа за време и разстояние. За съжаление се налага доста да бързаме – имаме само почивните дни на разположение, което значи, че утре по обед трябва да си вземем транспорта на обратно. Затова веднага започваме да пресмятаме колко път ни предстои да изминем и кога трябва да пристигнем на първата спирка – хижа Рилски езера. Бързаме колкото можем докато е равно и само се оглеждаме наоколо за да не пропуснем нещо от пейзажа. Все пак спираме да си щракнем по една снимка, защото всичко наоколо ни се струва неестествено красиво, почти като филмов декор …

Малко по-нататък по пътя обаче долната земя ни напомня за себе си по много директен начин – вляво забелязваме да се присъединява пътеката от хижа Пионерска, прашна и изровена като марсиански пейзаж. Дори храстите наоколо са потънали в пепел и пътят нататък изглежда все така. След малко ни става ясно каква е причината: отдолу и отгоре по пътеката започват да ни пресрещат стари военни джипове, натъпкани с пишман туристи (повече от нас, представяте ли си?). Горките хора, тръскат се натясно в тази жега в напечените коли, а един дори се опитва да снима с камера, докато си удря главата в тавана на джипа – не знам какво изобщо може да види от гъстите облаци прахоляк, които се вдигат. Отначало само ги съжаляваме, че нищо не виждат от красотата наоколо, но скоро започваме да се ядосваме – колите по тази пътека са повече от колите по някои софийски улици! След малко вече сме убедени, че трябваше да послушаме човека, който преди минути ни посъветва да вземем пътеката през гората, на връщане непременно минаваме оттам.

С облекчение най-после стигаме до началото на баира към билото, който колите явно заобикалят и отново вървим в зелена и (почти) тиха гора. За плезенето на език догоре няма да разправям, явно е трябвало много по-честичко да качвам стълби пеша преди да тръгна да се разхождам тук, но докрая се заричам няколко пъти, че оттук нататък ще ги взимам на бегом.

След като съм попитала десетина пъти очевидно излишно „Не стигнахме ли вече?”, се озоваваме на билото, където ни посреща слънцето наобед, както то си знае. Половинката минерална водичка, която съм си взела изглежда смешно недостатъчна. Успокоителното е, че изглежда остава само още едно хълмче. Подрипваме почти в тръс по пътеката, където малко преди табела с недобре замазан надпис, че моторните превозни средства са забранени, ни подминават двамина иначе добре изглеждащи в екипите си мотористи. Е, ние вече свикнахме с трафика. Обаче малко по-нататък ни чака друга изненада. На една по-зеленичка поляна точно преди хижата, забелязваме паркирали където сварят доста от джиповете, с които се гонихме допреди малко. Докато се чудим защо ли не са се втурнали за още клиенти, забелязваме нещо да се червенее в далечината. Пътеката води право натам и след малко се сблъскваме с незабравима гледка – новичък на вид и най-вече огромен … бетоновоз. Очевидно закъсал точно на завоя и то така, че едвам човек може да се промуши покрай и под него. В сянката отстрани са се приютили шофьорите, които чакат някой да им се притече на помощ. Когато вадя фотоапарата единият изглежда малко притеснен и пита „Нали няма да ни публикувате?”, но другият спокойно казва „Чакай да застана до него да ме снимаш” … е ше снимам пък, и още как. Ако има любопитни да им кажа номера на бетоновоза, да ми се обадят. Ама нали всичко е законно, естествено? Да караме нататък. Продължава »