А когато обичаме,
нали не е заради нещо,
а е въпреки всичко?

Защото, когато обичаме,
не е заради нещо,
а е въпреки всичко,

въпреки всичко …

Уморени!

Пътят към някого трябва да бъде извървян
и това не е пътят по улицата, до съседния град
или до другия край на света.

Тръгвай насреща ми, време е!
Ето ме, стъпвам на пътя ти.
Какво не достига?

Събирам света си,
отпечатан във белези.
Събирам душата си. Ето,
ръката ми -
тих вестоносец.

Тръгвай по пътя ни,
Какво не достига?

Остарявам по бездните -
преборени ужаси.
Уморявам въпросите. Ето,
предмостие -
дадена дума.

Бързай, хиляда години Посрещане …
Дойде ли, приятелю?
Та пътят дотук бе само миг.

Птицата лети.
Далеко, далеко лети.
Мисълта след нея лети.
Далеко, далеко лети.
Сърцето ги следва.
Далеко, далеко ги следва.
Краката ги следват.
Далеко, далеко вървят.

Към онази щастлива земя,
където вихърът среща крилете,
духът – своята битка,
където сърцето открива сърце
и стъпките води пътека лъчиста.

Далеко, далеко птица лети.

Самотата уморено заспа,
събрала в мираж чувства и спомени.
Неродени желания се бореха в ада си,
Сираците мисли молеха за глава,
в която да влязат,
а Неразбраното владееше трона.

Миг преди поврата на махалото,
в точката на равновесие
между издигането и падането на стрелките
и с погледи, кръстосали неверия,
стояхa там -
Срещнатите в пътя си.

Дали… ?

26 август 2007, 06ч.10мин.

Първите петли пропяват със звука от GSMa на съседа. Стреснато изваждам изпод възглавницата моя и се опитвам да фокусирам, за да се уверя, че не сме закъснели – на заспиване си обещахме със Стела да не пропускаме точно този изгрев и да го посрещнем на хълма, откъдето вечерта видяхме да се показва луната. Бързо установявам, че не сме единствените ранобудни и наоколо с тихичко трополене се движат още сенки. Нахлузваме се експедитивно в дрехите си и се измъкваме навън в сутрешния студ. Мракът все още изглежда почти пълен, но след известно взиране започваме да различаваме околността в нюансите на сивото. Май е малко раничко да се катерим по баира без фенерче – склонът е каменист, а трудно се вижда и на метър разстояние. Докато се чудим дали да потегляме нагоре, от хижата излизат две жени, наметнати с одеала и уверено, макар и бавно се отправят нататък. Явно добре познават пътя. Питаме ги, кой знае защо шепнешком, как можем да стигнем до някое удобно за гледане място. Едната жена ни обяснява, че има пътека нагоре и че след малко спокойно можем да тръгнем.

Следобедът е прекрасен, един от онези абсолютно тихи слънчеви летни следобеди, в които ти се струва, че слънцето е увиснало неподвижно над земята, времето се е разтеглило до безкрай малко преди залеза и той никога няма да дойде. Особено силно го усещам, когато спираме за минута край Трилистника. Спокойствието над полегатите му брегове е толкова наситено, че трудно се обръщам, за да продължа. Небето изглежда толкова материално, колкото водата в езерото, а хълмчето отсреща просто приканва да поседнеш на него и да не мислиш за ставане. За пореден път си пожелавам поне седмица по тези места и отминавам.

Малко след това изведнъж стигаме до хижата. Пълна радост за мен – сянка, вода и може би обяд (ако не си вечерял и закусвал преди този път, обядът все пак не е за пренебрегване, вервайте ми). Хижата е пълна с хора и багаж – тук вече е наистина оживено. Хвърляме раниците от гърбовете и разглеждаме набързо наоколо – не можем да си позволим повече от половин час почивка. Като ме мързи да търся огледало, хрумва ми да си погледна физиономията през фотоапарата и веднага установявам какво е щяло да ми се случи, ако не си я бях намазала с една шепа крем. Мерси Стела, че се сети за него!

На Илиян, който беше толкова убедителен, че трябва да отида до Рилските езера, както и на Симеон Идакиев, с чиито глас от малка свързвам всяка история за пътешествия …

25 август 2007,

Ето ни най-после в началото на истинския път нагоре, на едно място, което е толкова слънчево, синьо, зелено и цъфтящо, че просто трябва да е късче от рая. Пътеката от Зелени Преслап към хижа Рилски езера е равна и можем спокойно да се радваме на зеленината и цветовете наоколо. Това е първото ми пътуване до планина – малкото кратки разходки до Витоша едва ли мога да нарека пътуване, затова въодушевлението ми е голямо – винаги съм подозирала, че планината е „моето място”, макар че съм родена на морето.